зелена и чиста, постлана с трева.

Мръсно съзнание, а зад него душа,

пропита от мръсна ужасна лъжа.

Лъжата, която в човека живее.

Лъжата, която не спира да тлее

и гори го отвътре, неспирно така,

така както гори една долна лъжа.

Не може човекът, лъжата да скрие,

но не иска и истината той да открие,

забравена с годините, горкичката тя

чистата истина скрита зад тежка стена.

Това е лъжата, една тежка стена,

която не можеш да счупиш... с глава.

Стена изградена от думи лъжливи

споени една с друга от клетви нечестиви.

Безчестите клетви на лъжата децата

те нараняват най-тежко сърцата,

те са виновни за много сълзи,

те причиняват човешки войни...

Колко е трудна тази борба?

Как се разбива тази стена?

Как? Питам но никой не казва,

а само с поглед строг ме наказва,

че търся забравена истина една,

прикрита от долна и мръсна лъжа.

Да откраднеш хляб,
за да се нахраниш,
да откраднеш хляб,
за да се спасиш,
без да можеш да избягаш
от крадецът на съдби,
който мъдро е застанал 
на пътеката за бягство
и очаква да те хване, 
колкото и ти да бягаш.
Те господарите,
откраднали са ти живота,
а ти принуден си сега,
да крадеш от тях
с жалка суета,
и да казваш после,
извинявайте,
че откраднах си
от вас троха,
от своя собствен хляб.
На площада те разпъват,
показно те бият с камшик,
за това,
че имаш смелостта,
равен ти с равните да бъдеш,
да крадеш
на равно с тях,
и макар преди,
да било е твое,
забрави за него
прост слуга бъди.
Но раята
за това е леш,
може само да търпи,
докато отгоре пеш,
разхожда се крадецът на съдби,
и набива крак
в тази плът нещастна.
А ти, отдолу мълчиш
и траеш притаен,
чакаш някой първенец,
да те поведе напред,
към светло бъдеще
и щастие неземно.
Чакаш защото,
така си се научил, 
но накрая,
сам ще си умреш, 
забравен дори
от собствените си деца,
залисани в мръсната игра 
оставена като наследство,
да откраднат хляб,
за да се нахранят,
да откраднат хляб,
за да се спасят.

Без име се разхождам по паважа
на улица с име „Свобода",
в страх, че може да попадне
в капан заложен, моята душа.

Колко жалко е да си свободен,
но на думи само, без права.
Колко жалко е да си доволен,
в свят изпълнен с нищета.

Да греба от извора на свободата
остана ми едничка цел,
но остарях, а канчето ръждяса,
а аз и капчица не съм си взел.

Тик-так, тик-так, тик-так.
Не спира да говори, нищо че слаб
нищо че изпитва ужасяващ страх,
сам със себе си да разговаря в нощта.

Тик-так, тик так, тик-так.И пак, и пак,
тик-так, тик-так, тик-так.
С всеки следващ тон на песента,
отлита мъничка частица от живота,
и така чак до сутринта,когато раждаме се отначало.